От бежанец до филантроп: историята на Шефкет Чападжиев
Малко са историите, които започват във вагон за добитък и завършват със собственост върху една от най-големите полиграфически компании в Съединените щати. Още по-малко са тези, в които човек, израснал без дом и без сигурност, дарява милиони за училища, църкви, джамии, паметници и социални каузи. Историята на Шефкет Чападжиев е именно такава.
Тя не е просто разказ за американската мечта. Това е история за силата да започнеш отначало, за свободата да определяш сам съдбата си и за отговорността никога да не забравяш хората, които остават зад теб.
Детството, което променя всичко
Шефкет Чападжиев е роден през 1939 година в Мадан в семейство на дребен търговец. Баща му притежава магазин и земя – достатъчно, за да бъде определен след идването на комунистическия режим през 1944 г. като човек с „буржоазен произход“.
Това променя живота на цялото семейство. Една вечер през 1949 година на вратата им се появяват въоръжени войници.
„Идват, с автомати войници, чукат на вратата… аз бях на десет години… казват – имате 15 минути да вземете ръчен багаж за един-два дни и тръгвайте. Къде? Не знаем… Натовариха ни във вагони за добитък – без прозорци, без тоалетни. Абсолютно същото, както гледате по филмите за евреите – едно към едно“, спомня си Чападжиев.
Следват шест години принудително заселване в село Боринци в Североизточна България. Когато семейството получава разрешение да се върне в Мадан, домът им вече не е техен.
„Нашата къща беше най-хубавата. Кой живееше в нея? Партийният секретар“, разказва той.
За едно дете това е първият урок, че свободата и домът могат да бъдат отнети за една нощ.
Една книга променя живота му
Още като ученик Шефкет започва да мечтае за Америка. Не заради киното. Не заради богатството. А заради една книга. „Алеко Константинов беше човекът, който ме накара да мечтая за Чикаго. Прочетох ‘До Чикаго и назад’ и си казах – щом той е стигнал дотам, защо един ден и аз да не мога.“
Мечтата бързо се превръща в план. Заедно със своя приятел Хамид Русев правят първи опит да избягат от България още в новогодишната нощ на 1958 година. Не успяват.
Арестувани са и посрещат Новата година в милиционерския арест. Следват казарма, години на чакане и нов шанс.
Бягството
През 1963 година двамата отново тръгват към границата. Този път знаят, че може никога да не се върнат.
„Всички местни бяха въоръжени. Ако ме видят и не ме предадат, после ще обвинят тях. Хората живееха в страх. Един следеше другия“, спомня си Чападжиев.
След дълги часове ходене през планината достигат до гръцката граница. Там съдбата им поднася още едно изпитание.
„Гръцките граничари ни казаха да не мърдаме. После разбрахме защо. По една случайност не бяхме стъпили на мина“, разказва той.
Следват разпити от американските служби, които трябва да установят дали двамата не са изпратени като комунистически агенти. Едва след това попадат в бежански лагер.
Там ги питат само едно: Къде искате да отидете? „Аз лично бях за Чикаго… Мисълта как да стигна до Чикаго никога не ме напускаше“, казва той.
Новият свят
Когато пристига в Америка, Шефкет няма почти нищо. В джоба си носи само 75 цента. Но за първи път в живота си усеща какво означава свободата.
„Аз като дойдох в Америка не можех да повярвам, че може да има такава демокрация.“
Свикнал да живее под наблюдение, дълго време продължава инстинктивно да се оглежда. „Оглеждахме се дали някой ни следи… Така бяхме свикнали.“
Първата му работа е далеч от представите за американската мечта. Раздава мостри на олио и рекламни материали по улиците на Чикаго. След това работи като сервитьор.
Всеки долар има значение. „Отворих си спестовна книжка с пет долара и си мислех, че вече съм милионер“, спомня си с усмивка той.
За човек, който е изгубил дома си като дете, първата банкова сметка означава много повече от пари. Тя означава сигурност. Означава, че животът може да започне отново.
Америка дава на Шефкет Чападжиев свободата, за която мечтае още като момче в Родопите. Но свободата сама по себе си не гарантира успех. Тя само дава възможност. Останалото зависи от човека.
След първите години на тежък физически труд Чападжиев започва да търси собствен път. Работи като сервитьор, разнася рекламни мостри, спестява всеки възможен долар. Докато един ден решава, че повече не иска да работи за някой друг.
„Като работник никога няма да забогатееш. Трябва да направиш собствен бизнес“, казва той.
Това решение променя живота му. През 70-те години взема заем от 10 000 долара – огромна сума за човек, който почти няма имущество. Залага автомобилите си, застрахователната си полица и всичко, което притежава.
„Десет хиляди долара лесно е да ги кажеш. Аз имах всичко на всичко три хиляди долара. Банката ми взе документите на колите, застрахователната полица и ми отпусна заема. Отидох в Калифорния за две машини. Продавачът ме съжали и ми даде и третата. Така започнах“, спомня си той.
Трите стари книговезки машини поставят началото на компанията Chap’s Bindery Corp.
Първите месеци са тежки. Наема малко помещение в печатница, огражда го с преграда, отпечатва визитки и започва да обикаля потенциалните клиенти.
„Напечатах картички и тръгнах по всички печатари. Казваха ми: „Ще те имаме предвид.“ Но никой не се обаждаше.“
Следват седмици без работа. После идва първата голяма поръчка. Компанията трябва да сгъне седем милиона рекламни писма за един уикенд.
„Получихме девет хиляди долара. Това беше първият момент, в който разбрах, че можем да успеем.“, спомня си Чападжиев.
Оттам нататък бизнесът започва да расте. Той непрекъснато инвестира в нови технологии. Посещава най-големите полиграфически изложения в Германия, Англия и Швейцария, купува най-модерните машини и постоянно разширява производството.
„През следващите десетилетия винаги бях с една крачка пред другите. Не защото съм по-умен, а защото бях отдаден изцяло – с душа и сърце – на бизнеса.“
Компанията му започва да работи с едни от най-големите американски корпорации – General Motors, Ford, Chrysler, Sears, Montgomery Ward и десетки други национални марки.
В най-силните си години фабриката произвежда десетки милиони рекламни материали дневно и се превръща в една от най-големите полиграфически компании в Съединените щати.
Само шест години след като започва собствен бизнес, Шефкет Чападжиев печели първия си милион. И до днес обаче твърди, че успехът никога не е бил само въпрос на пари.
„Не съм искал да бъда богат. Парите са средство. Те ми дават възможност да направя това, което искам. Че казват „той е богат“ – so what?“
Философията му за бизнеса остава проста: „Най-важното е да намериш добри хора и да им плащаш добре.“
Според него истинската стойност на една компания не са машините, а хората, които работят в нея.
С годините успехът му носи признание далеч извън бизнеса. Чападжиев става почетен гражданин на щата Илинойс и на родния си Мадан. Но най-голямото удовлетворение идва не от наградите. А от възможността да помага.
През годините той дарява над 1,7 милиона долара за обществени каузи в България – изграждане и възстановяване на църкви и джамии, паметници, социални институции, училища и културни инициативи. Подкрепя десетки благотворителни кампании както в България, така и сред българската общност в Съединените щати.
За него това не е благотворителност. Това е дълг. „Аз се срещам с лидерите на всички партии. Ако мога да бъда полезен на България – помагам“, казва той.
Макар да живее в Америка повече от шест десетилетия, България никога не престава да бъде част от неговата идентичност.
Днес, когато го питат дали се чувства успял, отговорът му изненадва. „Не.“
След кратка пауза обяснява: „Не съм искал да бъда богат… Парите са средство.“
За него успехът няма парично измерение. Той се измерва с друго: „Няма нищо по-хубаво от това да си точен.“
Тези думи вероятно обясняват най-добре живота му.
Историята на Шефкет Чападжиев не е просто пример за човек, реализирал американската мечта. Тя е история за момче, което на десет години е изгонено от дома си. За младеж, който рискува живота си, за да избяга от диктатурата.
За бежанец, пристигнал в Америка с 75 цента в джоба. За предприемач, създал бизнес, дал работа на стотици хора.
И за човек, който никога не забравя откъде е тръгнал и вярва, че истинският успех има смисъл само когато помага и на други да започнат отначало.
Именно затова неговата история не е само история за бизнес.
Тя е история за принадлежност. За това как една общност може да даде шанс на един бежанец. И как този бежанец, десетилетия по-късно, връща многократно повече на обществото, което го е приело.
*Снимките в статията са достояние на личния архив на г-н Шефкет Чападжиев
